На моите съмишленици - живите...

Съдържание:

Част 1. Вертикалата

1. Сгъването на душата

Част 2. Хоризонталата

2. Повикът на билките

3. Физиология на матрицата

4. Лечителката

5. Плетачи на време

6. Получовекът

7. Човекът

8. Светът на боговете

9. Учителят

10. Oкото на бурята

11. Живите

12. Пробуждането

Този разказ започва с една дъга. Това обаче не беше обикновена дъга. Днес дори се питам дали спомените ми не са илюзия, дали това, което видях наистина беше дъга или нещо извън моето земно рутинно разбиране, може би небесен клепач или космическа усмивка. Дъгите обикновено траят около десет минути, после се втечняват и се стопяват обратно в небето. Тази дъга остана близо четири часа ... Беше ярка, жива, с ясно осезаемо присъствие. От време на време се разпадаше на две по-малки дъги, след което се сливаше обратно в една голяма извивка от цветове, но каквото и да правеше с облика си тя отказваше да изчезне. Бях напълно стъписана от това небесно чародейство. Истинско ли беше или не? В съзнанието ми ли беше, или наистина горе в небето? Спомням си, че си казах „Не те познавам, но знам, че силно искам да те позная.“

На следващия ден разбрах, че чакам дете.

Мисълта за зараждане на живот вътре в теб идва ръка за ръка с обещанието за душевно израстване, с представата че ще се понесeш нависоко в ума си и ще се рееш сред ефирни облаци от мъдрост и блаженство. Не беше нищо подобно. Не само, че вътрешният ми път не ме извиси нагоре, но той направи рязка крива и ме върна назад, навътре, и надълбоко в импулсивното ядро ​​на природата сред сурови инстинкти и примитивни усещания. Не можех да раста, никога не е трябвало да го правя… Когато беше време да срещна детето си, то щеше да бъде съвършено, първично създание на природата. Как щях да го намеря там, отгоре, в онова обещано блаженство? Как щях да схвана нуждите му, да опазя съществото му? Не, това което трябваше да сторя е не да израствам душевно или да плувам в блаженство. Това, което трябваше да сторя е да сгъна душата си, да се върна назад в архаичните вековни гори на ума си и аз самата да стана първично същество. Само така щях да позная човека, когото щях да родя…

... Дуалността разтегли вселената на две противоположни посоки и раздели живота на опозиции. Имаше черно и бяло, добро и лошо, красиво и грозно както и много други нюанси, които изразяваха реалността с дълбока точност, позволявайки явленията да бъдат ясно разбрани. Всяко явление вече имаше форма и цвят, което правеше природата му задълбочена, сложна и различима. Всеки обект имаше ясен триизмерен вид и предварително обозначено място. Беше твърд, тежък и неподвижен. Притежаваше индивидуалност, което те караше да го пожелаеш. Появи се привързаността. Разтеглената вселена сви обратно своите опозиции. Те се смесиха едно в друго и създадоха безброй оттенъци. От оттенъците изплува сянката. Като безгласно споразумение между деня и нощта сянката започна да дели обектите едни срещу други. Аз също имах сянка, следователно и аз бях разделена на една срещу друга. Постоянно придружавана от присъствието й аз никога повече не бях сама. Тя съхраняваше тъмното и непознатото, тревогите и съмнението. Появи се страха. ...

... - Запознайте се – това е кантарионът. Той е строг и горчив.Безценен е в това да ви помогне да си намерите центъра. Чаят от кантарион е златен. Имаш ли кантарион в къщата, си богат.

- Много ми е приятно!

- До него са омана и невена – те са изключително успешни в премахване на напаст от всякакъв вид. Ако ви нападне напаст – това са най-мощните съюзници.

- Здравейте! – бяха очарователни.

- В този край - често ще ги намерите наблизо един до друг - са червените глог и шипка. Понякога дрянът също се посява до тях. Червените харесват да виреят заедно. Чаят от червените е с цвят на залез. Той засилва сърцето, налива в тялото сила за зимата и помага на ума да отпрати лятото.

- Приятно ми е!

- По-надолу са благоуханният бор, розмарина и лавандулата. Мощният им аромат чисти дробовете и продухва съзнанието.
Не спирах да се усмихвам. Какви създания! Интересни, шарени и лечебни.

- Лайката сигурно ви е позната. Тя все още се помни от хората и често присъства в домовете им. Но дори това, че е сред хората пак не я прави много любима – пият я като нямат какво друго. Малко познават скритите й способности.

- Да…

- В онзи край е магарешкият трън. Изключителна особа. Обича самотата и вятъра и с това си качество възвръща увереността и подсилва духа. А тук са нашите отровни хубавици – беладона и момина сълза. Беладона може да успокои и най-силният тремор, а момина сълза разтваря непреодолима мъка.  ...

... Забелязах, че импулсът по нишките следваше някаква хаотична, но добре премислена логика. Проследих един да се стрелва към корена на бора-столетник пред мен, след това смени посоката си и се втурна към съседния смърч, завъртя се покрай корените му и се засили към отпуснатия ясен в далечината. Напомняше словоохотлив бърборко, който нетърпеливо прескача от растение на растение, за да му разкаже нещо новонаучено, важно и интересно. Цялата гора под мен трептеше от тези множества импулси информация, прескачащи от корен на корен, информиращи, но същевременно по особен начин свързващи живите в една растително-обществена комуна. Какво разказваха? Какво си предаваха? Какво ново се случваше в тази многовековна борова гора, която лъхаше на гъби и покой? ...

 

... С извънземен вид, като паднало от небето, а не принадлежащо на скалите, съществото ме гледаше с разум и разбиране. Без да спира да преживя то се обърна и изчезна обратно в прахта. Срещата беше странна и приятна и тъкмо когато реших, че е приключила, от прахта се появиха този път не едно, а две очертания. Беше моя доскорошен събеседник с придружител – досущ като него, със симпатично-извънземен вид, но два пъти по-голям по размер. Придружителят също преживяше. И двете същества – голямото и малкото – ме гледаха с научен интерес.

- Това е майка ми – каза малкото.

- Да, изглежда зле… – каза майката компетентно и неясно на кого – Какво ти се е случило?

- Нищо…може би точно това е проблемът. Не съм правила нищо конкретно и смислено, и покрай това безцелно правене на нищо напълно забравих да се храня. Осъзнах това чак след като се почувствах много гладна, празна и отпаднала.

- Безцелното блуждаене във външния свят, както и във вътрешния, води до забрава. Забравяш да се храниш, забравяш да мислиш, накрая забравяш накъде си тръгнал. Загубваш целта. А загубиш ли целта загубваш и времето.

- Аз мисля, че загубих времето докато се спусках надолу по една вертикала…

- Трябва да задействаш отново времето. То ще възвърне целта ти. Целта и времето вървят ръка за ръка.

- Защо ми е да имам цел?

- Трябва ти цел, за да застанеш на пътя. Всеки път започва с цел. Пътят и целта вървят ръка за ръка.

- Защо ми е да имам път?

- За да разбереш коя си.

- Защо ми е да знам коя съм?

- За да не бъдеш никога повече гладна. ...

... Той спря. Рязко се обърна. Отнякъде се бяха появили и други като него – красиви, достолепни, строги. Всички ме гледаха неодобрително с по едно око. Трябваше да продължа да говоря.

- Вижте, аз паднах по една вертикала. Стана много бързо, беше много объркващо. Мисля, че стана нещо с времето тогава, защото когато престанах да се спускам време нямаше. Витаех безцелно и безвременно из гори и поляни, но видите ли, като няма време има забрава и казано накратко аз забравих, че съм. Гледах с любопитство навън, но започнах да опустявам отвътре. Гладът ме изяждаше тялом и духом. Добре че срещнах Лечителката – тя ми постави диагноза и ми даде лекарство. После ми даде заръки как да оздравея – като ви намеря и задействам времето.

- Изглежда сериозна. И нормална – гласът беше надменен, с нотка на аристократизъм.

- Не съм сигурен. Може би е малко луда – каза друг подобен глас.

- Може би е малко луда, но като цяло е нормална – каза отново първия.

- Знаеш ли какво ще стане като задействаме времето? – попита кънтящо първият с присмиващата се опашка.

- Знаеш ли какво? – повтори втория.

- Знаеш ли какво… - потрети третия.

- Да! Ще се появи цел, а тя ще ми даде път. Този път ще ме заведе до самата себе си. Разбера ли коя съм ще съм винаги в безопасност.

- Не е сигурно, че ще стане точно така. Как ще стане зависи само от теб - каза първия. – Но знаеш ли какво още ще се случи като задействаме времето?

- Знаеш ли…? – повтори вторият

- Знаеш ли ?! – потрети третият

- Общо взето това е, което знам… - казах притеснено аз. Нещата тъкмо се наклониха в моя полза, а сега изглеждаше, че пак ми се изплъзват.

- Влезеш ли във времето ще получиш път и цел, които ще ти дадат съзнателност – каза първият. - Ще се почувстваш смислена и целенасочена, а това ще ти даде усещане за тежест. Тази тежест обаче е нож с две остриета. От една страна тя ще те накара да се почувстваш смислена, но от друга –тя ще те подлъже.

- Ще те подлъже, че светът се върти само около теб, че светът ти е длъжен и отговорен за твоята глупост – каза вторият - Ще станеш горделива и ще започнеш да приемаш всичко лично. Ще повярваш, че си изключителна и единствена, и че всичко само на теб ти се случва.

- Каква е тази „тежест“? Лечителката не каза нищо за нея! – казах малко разочаровано аз.

- Пътят и целта изграждат осъзнаване, а то създава усещането за тежест.

- Тя е неразделна част от времето. Тези, които живеят извън времето нямат илюзията за тежест, но тези които живеят във времето – имат тази илюзия.

- Как мога да я превъзмогна?

- Тя съществува чрез миналото и бъдещето. Тя не може да живее извън времето. В безвремието нищо не може да хване корени и там тежестта извехтява, и изчезва.

- Миналото и бъдещето обаче са много опияняващи. Те винаги дърпат мислите към себе си. Отвън ще бъдеш с облик, плътна и статична, но отвътре ще си вечно блуждаеща. Това е проблемът с времето – превръща те във безкраен вътрешен скитник. Дори ако успееш да се спреш за малко и останеш във вътрешното си безвремие това ще бъде само мимолетно. Миналото или бъдещето бързо ще те издърпат обратно към себе си.

- Затова помисли дали искаш да задействаш времето.

- Помисли…

- Помисли! ...

... - Девойче, изглежда търсиш нещо, а аз знам точно какво търсиш! – каза с дебел, кънтящ глас. Носът му беше голям и топчест, темето - потно, а шкембето му толкова едро, че като говореше се задъхваше.

- Знаете ли? – попитах учудено.

- Знам! Аз имам точно това, което търсиш!

- Какво е то?

- Отрова! – каза с широка и самодоволна усмивка той докато посочваше гордо стоките, подредени на сергията му.

- Имаме всякакъв вид отрова – тук са по-разредените – червените и белите, а тук по-концентрираните – те са напълно прозрачни. По-концентрираните прекрасно изгарят гърлото и мозъка – препоръчвам ги.

- Вие пиете отрова?!

Той се потресе се от въпроса ми. Направо се обиди.

- Да, разбира се! Това е част от нашата изтънчена човешка природа. Ето например червените и белите по-разредени отрови са обект на висша духовна и палатална наслада, за която много хора дават хиляди пари. Държат ги в специални бурета, а тях в специални изби, всичко е много специално. Скъпите отрови се дегустират, което ще рече прави се сензорно изследване и оценка на отровата - отровата се разклаща, души, отпива, изплюва…много изтънченo събитие.

- А откъде взимате тази отрова.

- Ааа, правим си я!

- Как?

- По най-специален начин! Взимаме стари плодове и ги оставяме да втасат, ама хубаво. Като се развалят – ама хубаво – замирисва навсякъде на вкиснало - тогава знаем, че отровата е на път да стане. На този, на който най- му смърдят плодовете – неговата отрова става най-хубава и ние всички му завиждаме.

- Но като пиете отрова не се ли тровите.

- Да разбира се! – каза ведро той. – Много често същата вечер повръщаме, или припадаме. На следващия ден тялото ни тежи, главата толкова ни боли, че ни се повдига, очите и умовете ни са мътни.

- Как се лекувате?!

- С още отрова! – каза още по-ведро той. ...

... - Мисля, че тази специалност тук е специалност с цел – казах замислено. Тя се загледа в обяснителния текст, който й сочех.

- Това е прекрасна специалност! С цел! Бързо ще се издигнете в съсловието!

- Какво означава това?

- Бързо ще изкачите корпоративната стълба!

Абсолютно нищо не разбирах.

- По какво се разбира, че се издигаме в съсловието?

Тя участваше в разговора търпеливо и амбициозно.

- По столовете.

- По кое?

- По столовете! Първо започвате с ръждиви, ръбати и неудобни столове, които оставят отпечатъци по долната Ви заобленост. След това се премествате на по-закръглени, обхващащи целия ви долен район столове от които повече нищо не виси и не стърчи. Следваща стъпка са столове, които едновременно обхващат целия ви долен район, но и разполагат с облегалка, на която като хубаво се облегнете назад, ще имате вид на истински шеф! Оттам нататък става вече истински въодушевяващо – започвате да седите на столове, които пружинират, за да ви поддържат свежа, такива с гъши пух за допълнителна мекота, в които се потъва плавно и основно се спи, такива, които пеят, за да не сте самотна, такива, които говорят – основно комплименти, а има и такива, които Ви чистят ушите и Ви мият зъбите! О, сдобиете ли се с такъв стол, Вие сте истински успяла. Тогава истински сте постигнала целта!

- Това звучи превъзходно! – казах с разтуптяно сърце аз. Бях намерила целта! ...

... - Налага се да тръгваме, наистина няма време!

Няма време…

Няма време…

Няма време…

Пак същите думи. Откакто влязох във времето все слушам как „няма време“ и все се опитвам да разбера какво означава това. Каквото и да правех, тези думи постоянно се връщаха при мен по един или друг начин, неразрешени и неразбрани. Какво искаха да ми кажат? Защо не ме оставяха на мира и ме преследваха навсякъде? Защо винаги се появяваха, когато животът ми придобиеше ритъм и спокойствие? Тогава разбрах... Стоях вцепенена и невярваща, докато прекарвах новоразбраното през всяка клетка на тялото си. „Няма време“ не означаваше да сме вечно припряни, да отмятаме задължения, да бързаме и да гоним някаква цел. Не… „Няма време“ означаваше буквално и дословно, че време няма. Времето бе необходима част от нашия растеж, но минехме ли през него ние отивахме обратно в голямото безвремие, откъдето бяхме дошли. Разликата бе, че ако успеехме да го използваме правилно, се връщахме в безвремието, но с осъществена цел, реализирани и смислени. Времето ни даряваше с цел, но не да катерим социални висини или да сменяме столове, а… да познаем себе си. Това беше ролята на времето и на целта – да ни помогнат да придобием съзнание за това кои сме. Смъртта - помощник на времето и на целта - също неуморно работеше, за да ни насочва. Нейната роля никога не е била да ни ужасява, а да ни разтърсва от безкрайния транс, в който попаднехме ако се загубехме във времето. Търпеливо и неуморно смъртта ни напомняше, че докато се реем в минало и бъдеще, в спомени, театри и надежда, ние губим ценната възможност да стигнем до висшето си осъзнаване, а именно кои сме „отвътре“. Съчувствено тя сочеше към ядката на съществото ни и ни напомняше, че сме се самозабравили, че прекалено дълго вече сме скитали и че е време да спрем, да утихнем и да сменим посоката на пътя си. И смъртта, и целта, и времето упорито и настойчиво ни канеха да навлезем в себе си, за да разберем кои сме „отвътре“. Отвътре, без външнотo...