От дете Яна е на път. Като малка живее в Австрия и Германия, 20-те си години прекарва в САЩ, а 30-те си години в Китай, откъдето пропътува и целия Далечен изток. Говори 4 езика. Номадският й живот й позволява да се срещне с всякакви хора, да се сдобие със спектър от преживявания и да осъзнае множество неща, които я вдъхновяват да навлезе в писателското поприще.
По професия Яна е лечител. Можете да се запознаете с професионалния й профил тук и тук.
приказка за възрастни
"В книгата „Живите“ се забелязва изключително оригиналният подход към темата за Живота и нейните многобройни разклонения. Нещо, което, по моя преценка, не съм срещала досега нито в нашата, нито в някоя друга литература."
Рада Александрова
поетеса и писателка
*след като направите плащането изчакайте да се появи страница с линк за зареждане на книгата
"Наслаждавам се дълбоко на прозренията на Яна за Живота и стремежа й да изрази разбраното по този интересен начин. Понякога ми напомня за „Алиса в страната на чудесата“, друг път си представям отвъдкосмически фантазии и всичко това, докато споделя висшата си мъдрост по свой уникален начин. Това е напълно очарователно и същевременно приповдигащо."
Дайа Герсон
американският редактор на книгата
Съдържание:
Това обаче не беше обикновена дъга. Днес дори се питам дали спомените ми не са илюзия, дали това, което видях наистина беше дъга или нещо извън моето земно рутинно разбиране, може би небесен клепач или космическа усмивка. Дъгите обикновено траят около десет минути, после се втечняват и се стопяват обратно в небето. Тази дъга остана близо четири часа ... Беше ярка, жива, с ясно осезаемо присъствие. От време на време се разпадаше на две по-малки дъги, след което се сливаше обратно в една голяма извивка от цветове, но каквото и да правеше с облика си тя отказваше да изчезне. Бях напълно стъписана от това небесно чародейство. Истинско ли беше или не? В съзнанието ми ли беше, или наистина горе в небето? Спомням си, че си казах „Не те познавам, но знам, че силно искам да те позная.“
приказки за деца
***
...– Добър вечер! Или по-скоро… добра нощ! Какво правиш под нашето дръвче?
– Не ми е добре… – изквича змеят като ранено кутре.
– Казах ли ти, Вихрен?! Не му е добре! Прав бях! Трябва повече да ме слушаш! Аз знам разни неща!
– Какво ти има? – попита Вихрен змея, без да обръща внимание на брат си.
– Ранен съм. Едното крило много ме боли и не мога да го размахвам – изквича отново змеят.
– Но какво ти се е случило?
– Нападна ме Глупостта… Сега съм ранен и глупав. Куцукам патраво напред-назадкато слон в стъкларски магазин и руша всичко около себе си.
– Каква е тази Глупост? Някоя ламя? – Вихрен беше добре осведомено дете и знаеше, че змейовете ги нападат основно лами, но за ламя на име Глупост не беше чувал.
– Не е ламя… – притрепери змеят. – Не знам какво е… Не може да се види добре, защото се крие в този, когото нападне.
– А какво иска тази Глупост?
– Като всеки злодей – да властва. Много често първо праща някое от децата си да ти изпият силата, че после, като те нападне, да не можеш да се бориш.
– Кои са децата на Глупостта? ...
***
... – Ти коя си?
– Аз съм самодива. Живея в училището за самодиви в габъровата гора. То е съвсем наблизо – по ето тази пътека нагоре, на поляната, през която минава горското поточе.
– Знам тази поляна, там има една изоставена колиба!
– Точно там! На поляната при тази колиба всяка нощ се събират самодивите и танцуват. Учим какви ли не танци – вихрени, стихийни, бурни, стремителни… с над 40 такта! Най-добрите ученички танцуват най-отпред, другите стоят зад тях, гледат и повтарят. Аз винаги стоя най-отзад. Между редиците постоянно прелитат учителки, които поправят стъпкитени. Те са много строги…
Момиченцето изчисти снега от лицето си и продължи:
– А вие? Самодиви ли сте? Можете ли да танцувате? А да летите?
– Не точно – каза Яне, – но със сигурност е голямо приключение да ходиш в училище за самодиви?
Момиченцето се загледа замислено в снега.
– Да… Така е… Прекрасно е наистина… Танцовите стъпки са много специални, дисциплината е строга, трябва много да слушаш и да повтаряш, бързо да наизустяваш…
След това лицето му отново светна:
– Но аз почти съм завършила! Когато зимата започва да си стяга куфарите, за да си ходи, и първите пролетни ветрове задухат, аз ще съм готова! И тогава ще ме изпратят в някоя престижна гора, където ще започна да водя извисен самодивски живот! Само трябва да издържа последните изпити…Един от тях е по самодивско хоро. То е много трудно и аз никак не мога да го запомня…Отгоре на всичко възпитателките са ми много ядосани! Оня ден се надбягвах с група диви прасенца и докато тичах, паднах и си скъсах полата. Много ми се караха. Искате ли шипки? ...
***
... - О не! О не! – крещеше паникьосано копривата – Започва да попива в корените ми!
- Стига си се оплаквала – виж, че целия съм накиснат в тази гадост – хълцаше раздразнено кантариона.
- Няма, дружки, не бива да се караме – успокояваше ги шипката – Ние сме задружна поляна! Вижте, двукраките се върнаха.
- Донесохме спорите! – появиха се запъхтени от гората Яне и Вихрен. Те отидоха при пчелата-глашатай, която стоеше на сянка под едно жълтурче и тръснаха доволно кофата пред нея.
- Товаааааааа е добре. Но! Ииииииимаме проблем.
- Няма проблем! Има спори!
- Ииииииима и проблем. Тези спори ще отнеме дълго време да се посеееееят, а като се посееееееят трябва и да се полееееееят. Това ще отнеме ооооооооще повече време. А такова време няма.
- Няма! Не, няма! – крещеше копривата.
- Не няма, време няма… – мрънкаше намръщено кантариона.
- Че как ще решим този проблем? – попита Яне
- Имаме нужда да полетииииииите.
- Да какво?!
- Да полетииииииите. Вече говорих с туроператора при трепетликите – тооооооой ще ви вземе. ...
Drag and Drop Website Builder